Ламповото радио на дядо като жертва на науката

Ламповото радио като жертва на научната страст

Ламповото радио на дядо

То загина, защото науката иска жертви, а не саможертви. И понеже малко ме би ток от един диод по детските злосторни пръстчета, докато го разфасовах.

От най-ранна детска възраст, а аз се родих на 12 години, което създаде основателна паника в родилното отделение, но по-важното е, че аз винаги съм се увличал по науката. Чувал съм подобни съкровени признания за увлечение по науката и от някои проминентни бомбени атентатори, но при мен се касае за нещо съвсем друго. Моята научна страст е дълбоко хуманна. Тя е посветена на мира и разведряването по света. Аз съм твърдо „за“ мирния атом, а не например – за северно корейския атом, който е малко неспокоен, сприхав и склонен към кавги с американския атом.

Научното ми любопитство към квантово-механичната реалност се разгърна в оня светъл ден, когато успешно разглобих ламповото радио на дядо ми и изобщо не можах да го сглобя. Не можах, защото счупих лампите на радиото. Главно в името на един по-пълноценен експеримент, а и понеже се взривяваха с много весел пукот на цимента. Веднага след това научната ми дейност се разгърна в още по-широк мащаб, може да се каже – на скорост из двора, където моят дядо ме подгони с недигитална, чисто аналогова мотика, за да ми благодари, че съм поел по пътя на научното знание. Това е стара моя детска история, която обаче ясно ми показа, че науката иска жертви, а не саможертви.

Ето, например, през последните месеци сред научната общественост беше тиражирана една интересна идея. Да бъдат изстреляни в орбита 240 български депутати с кислород само за трима. Учените обаче установиха при лабораторна симулация, че най-вероятно от орбита ще се върнат 400 депутати и казаха, че така не е хуманно да се прави насила Велико народно събрание.